- Jazmín Lozadafez uma citaçãohá 2 anos
I Live with YouBuscar
- b4458250744fez uma citaçãohá 4 dias
It had been three hundred and fifty-seven years, three months, and four days since the emancipation of humanity. And for most, it did them little good.
Nashara walked down the dusty road of Pitt’s Cross reservation, her scaly leather boots biting into her ankle. Log houses and refugee tents dripped acid water from a recent rain, and the ground steamed. It was a desperate assemblage of buildings that dared call itself a city, and all that did was remind Nashara of what a city should really look like.
People could be more than this. She flagged down a van bouncing through the wet street.
The mud-coated van, yellow paint flaking off its sides, stopped by the bench outside a community center where a long line of ragged and desperate faces lined up for the soup kitchen. Nashara could smell whiffs of fresh bread and body odor.
A few eyes darted her way, seeing the functional but new clothing and no doubt wondering what she was doing here. And whether she was carrying money. It was just as likely surprise at her skin, as dark as the shadows these people seemed to try to sink into. Her hair, tight and curly, but shorn military short. Old habit. Pitt’s Cross consisted mainly of the light-skinned. Or maybe, just maybe, someone was already tracking her, ready to shoot her and drag her body to the edge of the reservation for a bounty.
She turned her back to it all and got in the van. What was done was done, and now it was time to keep moving.
“Could rain again,” the old man driving the van commented as Nashara threw a stamped metal coin into the small bucket by his seat. “I get more passengers if I wait around for the rain, charge more when they’re desperate not to get stung by it.”
Nashara sat down on the cushioned bench behind him and threw several more coins in. “Let’s go.”
“Where to?”
“Security gate.”
The old man cleared his throat, leaned closer to the window, and looked up at the sky. Nashara tapped his back. He turned around annoyed, then flinched when she stared directly into his slightly clouded eyes. “I shit you not,” Nashara said, “I’ll break your neck if you don’t start driving.”
He swallowed. “Right.” The van quietly lurched forward down the street, then turned an easy left. They edged past a large cart pulled by fifteen men, all yoked to it by wooden harnesses.
How far humanity could still fall. Nashara folded her arms.
Two years mucking about in Pitt’s Cross, building contacts, until she’d found a job that would make her enough to leave. She watched a landscape of ruined housing and people slide by the dingy windows of the van. The buildings petered out until nothing but bare, scorched ground surrounded her.
The reservation’s wall crept into view over the horizon. The black and smooth, two-hundred-foot edifice spread for as far as she could see in either direction. Spotlights stabbed at the ground and sky. It was scalable, she’d done that to get over last night, and back over in the morning.
Though not without trouble. Her left shoulder had a cauterized hole through it as a result of getting back over.
“You have a pass?” the old man asked, incredulous. “Or will I be waiting at the wall for you?”
“Are we not emancipated? Can’t we travel anywhere we want?”
“Don’t spout that crap at me.” They both knew they needed a “human safety pass” to be allowed out there, and passes were rare around the reservation. “Even if you get through, how far can you get on two feet when all you have is reservation coin?”
“You’d be surprised.” Nashara looked out the window. One last look at the barren landscape.
“Waste of my time, all the way out here for one passenger.” They slowed and then jerked to a stop. The driver leaned over and pointed a small gun at her. “Hand over your coin and get out.”
Nashara looked down at it. And snapped it out of his hands before his next blink. She casually snapped his trigger finger, and to his credit he bit his lip and bore the pain as he looked around for the gun. Reservation-born and accustomed to the pain of it all.
“You should have shot before speaking,” she said. He might have had a chance. He stared at her, realizing his underestimation would probably cost him his life.
“Come on, get out,” Nashara said as she opened the door. She didn’t blame him for trying. What did he have to lose? A lifetime behind the wall? A faint mist sprinkled down. It blew inside the cab and tasted acidic. It burned the tip of her tongue as she tasted the air. It would stain and then dissolve her outfit if she walked out there, so she’d take the vehicle. “I have a pass, and therefore a schedule to keep.”
“How the hell did you get that?” the old man asked as he stepped out into the rain and turned to face in.
“Same way I got this,” Nashara muttered. Someone had underestimated her.
She shut the door to the van and drove on without looking back. Several minutes later she threw the gun out of the window into the mud.
No sense in approaching a massive security perimeter like the wall around Pitt’s Cross with a gun.
The gate groaned slowly open, responding to the presence of the pass hung around her neck.
Several snub-nosed pipes tracked her progress through the tunnel. If she so much as twitched wrong, they’d smear her against the wall.
The floor lit up just forward of each step, leading her onward to a set of doors that rolled aside for her. Several guards in khaki protective armor and reflective-visored helmets surrounded her.
“Pass?”
Nashara pulled the necklace off and handed it over. The nearest guard scanned her with a wand. Even if she were naked, it wouldn’t detect anything under her skin. Her skin bounced back the wrong signals to his crude scanner. And neither guard would find the crude slivers of gold andМинаха триста петдесет и седем години, три месеца и четири дни от Освобождението на човечеството. И за повечето от тях това не им е донесло нищо добро.
Нашара тръгна по прашния път на крос резервата на Пит, а люспестите й кожени ботуши захапаха глезена й. Дървени къщи и бежански палатки капеха киселинна вода от скорошен дъжд, а земята се задушаваше. Това беше отчаяна съвкупност от сгради, които се осмелиха да се нарекат град, и всичко, което направи, беше да напомни на Нашара как трябва да изглежда един град.
Хората могат да бъдат повече от това. Спряла е микробус, подскачащ по мократа улица.
Фургонът с кално покритие, жълта боя, която се лющеше от страните му, спря на пейката пред Общинския център, където дълга опашка от дрипави и отчаяни лица се строеше за кухнята за бедни. Нашара усещаше мириса на пресен хляб и миризмата на тялото.
Няколко очи се стрелнаха по пътя й, виждайки функционалните, но нови дрехи и без съмнение се чудеха какво прави тук. И дали е носила пари. Беше също толкова вероятно да се изненада от кожата й, толкова тъмна, колкото сенките, в които тези хора сякаш се опитваха да потънат. Косата й, стегната и къдрава,но късо подстригана. Стар навик. Кръстът на Пит се състоял предимно от светлокожи. Или може би, просто може би, някой вече я е следял, готов да я застреля и да влачи тялото й до ръба на резервата за награда.
Тя обърна гръб на всичко и се качи в микробуса. Това, което беше направено, беше направено и сега е време да продължим напред.
"Може да вали отново", коментира старецът, който караше микробуса, докато Нашара хвърля печатана метална монета в малката кофа до седалката си. "Получавам повече пътници, ако чакам дъжда, зареждам повече, когато са отчаяни да не бъдат ужилени от него.”
Нашара седна на тапицираната пейка зад него и хвърли още няколко монети. "Да вървим.”
"Накъде?”
"Охранителна врата.”
Старецът прочисти гърлото си, наведе се по-близо до прозореца и погледна към небето. Нашара го потупа по гърба. Той се обърна раздразнен, след това потрепери, когато тя погледна право в леко замъглените му очи. "Не те ебавам", каза Нашара, " ще ти счупя врата, ако не започнеш да караш.”
Той преглътна. "Точно така."Микробусът тихо се наклони напред надолу по улицата, след което зави леко наляво. Те се промъкнаха покрай една голяма каруца, теглена от петнадесет мъже, впрегнати в нея с дървени колани.
Докъде може да стигне човечеството Нашара скръсти ръце.
Две години се мотаеше на кръста на Пит, изграждаше контакти, докато не си намери работа, която да я накара да напусне. Тя наблюдаваше пейзаж от разрушени жилища и хора, плъзгащи се от мръсните прозорци на микробуса. Сградите се срутиха, докато нищо друго, освен оголена, изпепелена земя, не я обгърна.
Стената на резервата се прокрадна над хоризонта. Черната и гладка двестагодишна постройка се разпростря докъдето можеше да види и в двете посоки. Прожектори забити в земята и небето. Беше мащабируемо, беше го направила, за да го преодолее снощи и да се върне на сутринта.
Макар и не без проблеми. Лявото й рамо имаше обгорена дупка през него в резултат на връщането й.
"Имате ли пропуск?"- попитал старецът, недоверчив. "Или ще те чакам на стената?”
"Не сме ли еманципирани? Не можем ли да пътуваме, където искаме?”
"Не ми пробутвай тези глупости. И двамата знаеха, че се нуждаят от "пропуск за човешка безопасност", за да бъдат допуснати там, а пропуските бяха рядкост в резервата. "Дори и да успеете, колко далеч можете да стигнете на два крака, когато всичко, което имате, е резервна монета?”
"Ще се изненадате."Нашара погледна през прозореца. Последен поглед към пейзажа.
"Загуба на време, целия път до тук за един пътник."Те намалиха и след това дръпнаха, за да спрат. Шофьорът се наведе и насочи малък пистолет към нея. "Дай си монетата и се махай.”
Нашара погледна надолу. И го изтръгна от ръцете му преди следващото му премигване. Тя небрежно щракна с пръст на спусъка му и за негова чест той ухапа устната си и понесе болката, докато се оглеждаше за пистолета. Резерва-роден и свикнал с болката от всичко това.
"Трябваше да стреляш, преди да говориш", каза тя. Можеше да има шанс. Той се втренчи в нея, осъзнавайки, че подценяването му вероятно ще му струва живота.
"Хайде, Излез", каза Нашара, когато отвори вратата. Тя не го обвиняваше, че е опитал. Какво е имал да губи? Цял живот зад стената? Мъглата се разпръсна. Духаше вътре в кабината и имаше кисел вкус. Той изгори върха на езика й, докато вкусваше въздуха. Ще остане петно и ще се разтопи, ако излезе, за да вземе колата. "Имам пропуск и следователно график, който да спазвам.”
"Как, по дяволите, се сдоби с това?"- попита Старецът, когато излезе под дъжда и се обърна с лице към него.
"По същия начин, по който получих това", измърмори Нашара. Някой я е подценил.
Тя затвори вратата на микробуса и продължи напред, без да поглежда назад. Няколко минути по-късно тя хвърли пистолета от прозореца в калта.
Няма смисъл да се приближаваме към голям периметър като стената около кръста на Пит с пистолет.
Вратата бавно се отвори, в отговор на наличието на прохода, увиснал Около врата й.
Няколко тръби проследиха напредъка й през тунела. Ако се беше объркала, щяха да я размажат в стената.
Подът светеше точно пред всяка стъпка, водейки я напред към набор от врати, които се търкулваха за нея. Няколко пазачи в Каки защитни доспехи и шлемове с отразяващи лица я заобиколиха.
"Пас?”
Нашара извади огърлицата и я подаде. Най-близкият пазач я огледа с пръчка. Дори да беше гола, нямаше да открие нищо под кожата й. Кожата й е подала грешни сигнали към грубия му скенер. И никой пазач не би намерил грубите късчета злато и